История на Древна Гърция

Книгата ни запознава с изследване на различни магически практики и тяхното развитие от античността до нашето съвремие.

В първата част на книгата авторът коментира различните научни школи, които са изследвали тази тематика. Обърнато е внимание на използвания терминологичен апарат – на понятията „магия”, магическо мислене, магически ритуал. Анализирани са, също така, действията, думите и магическия реквизит в магическата обредност.

В следващата част авторът прави кратък преглед на античната история на Европейския югоизток, за да премине към анализ на митологичните персонификации на владеещите изкуството на магиката Орфей, Музей, Евмолп, Залмоксис, Резос и Траке.

Глава „Мистерия и магия” е своеобразно обобщение на връзката между мистерията и магиката. Консервативният и скрит характер на магическото знание осигурява приемствеността му през хилядолетията. Това знание е не само притежаване на техники и умения за изцеление на болести, а също и на посвещаване в знание за постигане на добро за човека, обществото и света, включително на хармония в Космоса.

Моделите на запазване на устната форма на сакралното знание и посвещението в познание са предмет на изследване в глава „Съвременното тайно знание в българската традиционна култура”. Разгледани са практики при лечителите и магьосниците. Там, където има типологически паралели от писмените извори за древността, те също са приведени.

В глава „Представата за Богинята, запазена в българската традиционна култура” Г. Мишев продължава на ново качествено ниво българската историографска традиция да се изследва фолклора като извор за древността. Авторът е представил различни извори за хипостазите на Великата Богиня като Майка на слънцето, Планинска Майка, Дева на огъня и Вълчица. Приведени са типологически паралели от древни индоевропейски култури, включително малоазийски, както и от традиционните култури на балканските народи.
Приложенията към основния текст предоставят нова информация по тематиката от различни архиви и теренни изследвания, която се въвежда за пръв път в научно обръщение. Приложените изображения илюстрират текста и са анализирани като изобразителен език на магиката.

Bo прилог на овој милениумски континуитет е несоборливото сведоштво на Јорданес од 551 г. во неговата „Гетика", каде тој многу децидно и недвосмислено го сумира овој непрекинат континуитет на Македонскиот јазик:
„...секој знае и забележал дека племињата се навикнати да преземаат (едни од други) многу имиња. Римјаните преземале македонски имиња, „Грците“ - римски, Сарматите - германски, Готите - претежно Хунски".

Hа стр.111 од првиот том на „Атласот на Светската Историја" од светски познатата едиција Пингвин читаме: „Овој Хомеров Македонски јазик (Коине) се збогатувал и постепено се развивал во модерен јазик, ширејќи се како посебен дијалект од којшто подоцна настанаа Рускиот, Полскиот, Хрватскиот, Србскиот, Бугарскиот, и други јазици, денес познати како „Словенски јазици“, засновани врз Македонскиот.“

Нo, и покрај несомнениот милениумски континуитет, Македонскиот како еден од
модерните јазици на денешнината доживеа да биде стандардизиран релативно касно, дури во 20-от век. За тоа P. Г. А. де Бреј [ R. G. A. de Bray] вели: "Со иронија на историјата, луѓето чии предци им го дале на Словените првиот литературен јазик, биле последни на коишто им беше признаен нивниот современ јазик како посебен словенски јазик, различен од соседниот српски и бугарски. Во средновековно време, Македонците биле дел од Ромејското Царство, сè додека конечно не биле проголтани од Турците Османлии во 15-от век. Поголемиот дел од нив остана под Турција сè до почетокот на 20 век, кога конечно Турците беа протерани од Македонскиот Полуостров во 1912 година. Тогаш македонскиот народ беше разделен меѓу трите (нови) соседни држави - Србија, Бугарија и Грција - состојба на работи која сè уште делумно опстојува и денес, бидејќи сè уште има околу половина милион Македонци и во Грција и во Бугарија и во Србија. Македонците, иако поделени и малку на број, и покрај тоа што беа
искористени економски и политички, сепак успеаја да ги зачуваат своите карактеристични (антички) дијалекти и култура, главно во нивните села и во помалите градови. Поголемите центри беа во претходните векови во најголем дел латинизирани, потурчени, барем површно. Нивните поети и научници, како што се браќата Миладиновци во 19-от век, Б. Конески, В. Иљоски и К. Тошев во нашево време (т.е. 20 век), како и научниците од Русија и Западна Европа, како А.М. Селишчев, А. Мазон и А. Ваилант, собрале многу убави народни песни и пријатни фолклорни приказни, богатства на фолклорот зачувани од македонскиот народ. Мелодиите на нивните песни, по убавина и суптилност, рамноправно се споредуваат со кој било на Македонскиот Полуостров, кој е еден од најбогатите региони во Европа во овој поглед. Така, Македонците, иако угнетувани и сиромашни, го сочуваа својот национален идентитет и својата
културна и уметничка индивидуалност. "

(Вместо заключение и послеслов) Вгледаме ли се внимателно в нещата около нас, ние неминуемо откриваме, че зад оче-видното-това, което избива на повърхността на предметите и явленията, се таи като първопричина нещо по-дълбоко и съществено, една вътрешна динамична подреденост и организираност, равновесие и хармония на формите заедно с иманентна способност за непрестанна промяна и движение в пространството и времето... някакъв закон. И то-ва ни кара да възприемаме света не като мъртва, статична и инертна маса, а като жив и одухотворен-осезаема проява (манифестация) на някаква по-висша сакрална и транс-цедентална същност, йерофания. От праисторически времена ние-хората виждаме йе-рофании в изгрева и в залеза на слънцето, във фазите на луната, в пробуждането на природата напролет, в причудливите форми на скалите, в мълниите, поразяващи ста-рите дъбове в полето... И така е не само при нас в Тракия-така е навсякъде по света. Няма народ без минало, за което да не се разказват вълшебни приказки и митове, да не се пеят епични песни и от което да не извират хилядолетни традиции и ритуали за чест-ване, почитане и преклонение пред проявленията на сакралното. За официалната наука обаче това са религиозни предразсъдъци и суеверия-опиум за народа и тя ги изкоренява безмилостно и безпощадно през последните няколко века. Научната парадигма предполага рационална познаваемост на света на база обектив-ната наблюдаемост на предметите и явленията. За нея материята е първопричина на всичко съществуващо... и още оттук започват проблемите. Няма учен, който обективно да е наблюдавал протоматерия в състоянието ѝ на изначална безформеност, неоргани-зираност и неподреденост и да е описал как и защо физическите закони възникват от първичния хаос. Материалистическата наука няма никаква представа дали подобно състояние на материята е изобщо възможно, принципно наблюдаемо и познаваемо ли е, и доколко устойчиво в пространството и времето може да бъде. Т.е. днешната наука никога не е била и не се е развивала в съответствие с основния си принцип за обектив-на наблюдаемост и познаваемост на изучавания от нея предмет-материята. В замяна на това, по религиозно-догматичен начин, тя-науката, предпоставя първичност на ма-терията и изисква от учения да вярва в истинността на тези предпоставки, вместо да може сам експериментално да провери валидността им. Това е парадоксално, разбира се, не е допустимо насаждането на "научни принципи", които са недоказуеми и е невъз-можно да бъдат следвани, дори от този, който ги прогласява... В най-компромисния слу-чай материалистическата парадигма може да се приеме ката една неудачна и с векове недоказана хипотеза, която не би могла да претендира за никакъв научен приоритет пред контрахипотезата за първичност на съзнанието... Какво следва от това? Нещо съвсем обикновено-чисто и просто трябва стриктно и безкомпромисно да се придържаме към принципа за обективна наблюдаемост на изучавания предмет, който 1

Историята не е точна наука. господстващата все още научна парадигма - исторически материализъм, предпоставя извършването на манипулации, деформации и заблуди в интерес на силните на деня класи, партии и обществени прослойки. Същата омаловажава и дори не отчита ролята на индивидуалното и обществено съзнание в историята. За нея истината не е цел и ценност - важен е интереса. И така се стига до принципа:  „Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем!“  Поради тази причина историческата наука не може да обясни някои от наблюдаваните явления и факти и оправдава политиката на брутални манипулации и силови решения. Нaй-лесно обяснение на тези явления маже да се търси в историческите метафори, притчи, басни, архетипно поведение или в народопсихологията.

Най-важната и характерна черта на модела "Мършата и лешоядите" е, че там където няма мърша, няма и лешояди. Тази историческа игра продължава докато и двете страни приемат да играят отредените им роли и може много лесно да се преформатира в "Лисицата и Гарвана" достатъчно е жертвата да осъзнае ролята, която волно или неволно изпълнява и да набере нужните познания, мъдрост и решимост, за да влезе в ролята на "лисицата-ласкател" или на "умряла лисица". Лешоядът-гарван във всички случай ще изпусне плячката си или сам ще попадне в лапите на лисицата. Истинско чудо би било, ако се усети навреме и отлети.

In this article I try to relate selected literary sources to the data
of material culture that both reflect social and political processes in Athens of VII century BC and the time of great reformer Solon. Athenian society by that time went through political and social crisis but revolutionary process was stopped by Solon’s reforms. In the year when we celebrate the Great Russian Revolution of 1917 it is very important to look back when the first European social and revolutionary processes began to change European society on its way to democracy.