По ту сторону «чистой науки» и философского созерцания

Что связывает розенкрейцера, музыканта и философа Валентина Николаевича Волошинова с членом ВКП(б), физиком и историком науки Борисом Михайловичем Гессеном, а их обоих — с социологией научного знания, направлением на стыке эпистемологии, социологии и истории науки, поднявшимся на волне 1960-х годов? Как я попытаюсь показать, революционизировав наше понимание того, как возникает новое знание, эти ученые подготовили почву для так называемой Сильной программы — наиболее радикальной в социологии научного знания. Сильную программу —

Религия и наука – противопоставяне или единение, 2019

Изследването „Религия и наука – противопоставяне или единение“ разглежда тема, която е основна в рамките на Християнската апологетика, и за съжаление е винаги актуална. Често се смята, че науката е единственият сигурен път към истината, а религиозната вяра е близка до суеверието и спекулацията и е нещо, което не заслужава доверие. От това следва „естественият“ извод, че отношенията между религията и науката няма как да не са в дух на противопоставяне. Авторовото желание е да се покаже, че подобна позиция представлява неразбиране на природата на науката, както и тази на религията. Противно на подобни опростенчески позиции, науката и религията се разглеждат като пътища към познанието и истината. Наистина, православното богословие правилно осъзнава този проблем като по-скоро присъщ за Запада, като привнесен на православна почва, но дори и така, бидейки привнесен, той все пак е наличен и при нас. За свързаността на този проблем преди всичко със Запада съществуват различни причини, но като основни могат да бъдат посочени три. Първо, епигенезисът на съвременната наука е на Запад, а не на Изток, заради което проблемът за отношението ѝ към религията не се поставя със същата острота. Второ, за Изтока липсва такова категорично очертание между вярата и знанието, както е например при Тома Аквински († 1274), но двете, макар и различни, се разглеждат тясно свързани помежду си, като изпълващи се взаимно. И трето, източните свети отци се фокусират преди всичко върху смисъла на човешкия живот – постигането на единение и спасение в Бога. Те гледат на този свят като среда, в която възрастваме в познание за Бога, виждат го в перспективата на другия свят, който очакваме, когато Бог ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор. 15:28). В този контекст на мисли те проявяват по-слаб интерес към всички неща, които биха ни оставили единствено в рамките на този свят. Затова от светското знание светите отци се съсредоточават главно върху онова, което има нравствена стойност за човека или води до познание за Бога. Главна насока, която се следва при написването на това съчинение е, доколкото е възможно, процесът да се осъществява в дух на вярност към Преданието на Църквата. Основен недостатък при някои изследвания по тази и подобна проблематика са, че прокарват опити за изкуствено примиряване на религията и науката на базата на определени философско-методологични похвати, вместо да се обърнат към Преданието; опитват се да омаловажават познавателната стойност на науката или пък да уеднаквяват същността и методите на религията и науката. Тук се избягва такъв подход. Религията има наднаучна, но не и противонаучна същност. Вместо да се правят опити двете да бъдат нагаждани една към друга, трябва да се покаже, че основната причина, която стои зад негативните възгледи, насочени срещу възможността за единение между тях, не е в силата на рационалните аргументи, които се изтъкват, нито в различието между религия и наука, а в отношението на хората към Бога. Ако то е враждебно, отношенията религия и наука ще преминават от враждебност до безразличие; ако то е благоприятно, ще бъде възможно и единението между тях. Обсъжданият въпрос е източник на конфронтация точно заради повече или по-малко измислени противопоставяния като „вяра или знание“, „вяра или разум“, „естествено или свръхестествено“ „еволюция или сътворение“, но тези противопоставяния, характерни за секуларизираната (била тя понякога и „богословска“) мисъл не са така характерни за светоотеческата такава. В иследването се желае да се демонстрира, че християнството не е чуждо на познанието, разумността, и опита, но ги изисква. А науката се разглежда не като някаква секуларна дейност на човека, която трябва да се „примири“ с християнството, но като такава, която е благословена от Бога и ни носи познание за Него и за света, в който живеем и който Той е сътворил за нас. Затова и често се правят позовавания на свети отци и вярващи учени, които са осъзнали този факт и които биха могли да разчупят у нас оковите на съмнението. Разбира се, едва ли е обосновано да се твърди, че е възможно да се намери решение на всеки един проблем, свързан с религията и науката, или че може да се изгради някаква стройна система, по която да се разрешават всички противоречия. В крайна сметка знанието и възможностите на хората са ограничени и оттам и възможните решения, които могат да бъдат предложени. А и за православието, което не е схоластично по своята природа, не е характерен стремеж всяко едно нещо да се рамкира и поставя в някаква схема. Именно от подобни опити възникват проблеми между религията и науката, като се измислят половинчати решения – на реални или измислени проблеми, само и само да се даде някакъв отговор, вместо просто да се замълчи там, където на този етап не се е достигнало до истината или липсва пълна възможност за интерпретирането ѝ. В този живот и в този свят винаги ще остават неизяснени въпроси – по които ние можем да разсъждаваме и да придобием някакво знание, но не и да дадем пълните отговори. И трябва да приемем този факт. „Защото донейде знаем… но, кога дойде съвършеното знание, тогава това „донейде“ ще изчезне“ (1 Кор. 13:9-10). Безспорно в последните няколко века в света се наблюдава сериозен подем на науките във всяко едно отношение. Тези обаче, които са очаквали, че това ще доведе до края на религията, са останали особено разочаровани. Научният прогрес по никакъв начин не подрива вярата в Бога. Изясняването на природните процеси довежда до повече причини за възхита пред Създателя. Не науката враждува с религията, или религията с науката, а истината с неистината, знанието с незнанието, вярата с неверието.

В данной публикации вниманию читателя предлагается ранее не введенный в научный оборот архивный текст С.Л. Франка, посвященный проблематике взаимоотношений религии и науки. На постоянном хранении указанный текст находится в Бахметьевском архиве Колумбийского университета (США). В предваряющей архивный материал статье обозначено место, которое занимает публикуемый текст в творчестве отечественного философа и устанавливается приблизительная датировка его создания. Отдельное внимание уделяется анализу специфики взаимоотношений религии и науки, ар-тикулированной в философском наследии С.Л. Франка, указывается на генетическое срод-ство данной темы философской системе мыслителя в целом. Архивный текст «<Об отношении между религией и наукой>» сравнивается с такими ранее опубликованными работами С.Л. Франка, как «Религия и наука» (1925 г.) и «Религия и наука в современном сознании» (1926 г.). В результате сравнительного анализа и сопоставления смысловых структур указанных текстов было установлено, что в подавляющем большинстве смыс-ловые звенья рукописи «<Об отношении между религией и наукой>» совпадают со смысловыми звеньями работы «Религия и наука». Однако такая важная для архивной рукописи мысль о том, что кризис современного научного знания берет свое основание в нату-рализме и механицизме, находит свое наиболее полное выражение лишь в тексте «Религия и наука в современном сознании». Дан анализ позиции Франка по проблеме взаимоотношений науки и религии в свете его онтологической концепции панентизма, согласно которой Бог имманентно присутствует в мире (исследуемый наукой) и вместе с тем бесконечно трансцендирует его, в результате чего единственным способом Богопознания является «ученое неведение».

О трактовке философии и науки как «знания» в контексте их онтологической характеристики, 2017

Первым и самым важным шагом при определении любых объектов мышления является указание, к какому типу объектов уже известной природы относится данный объект. В общем случае эту операцию можно назвать «отнесением к роду», а в случае, когда она используется с целью задания или прояснения онтологического статуса некоторого объекта, — «онтологическим отнесением». Через призму этой онтологической операции рассматриваются обсуждения природы и генезиса математики, а так-же философии и науки в целом. В литературе встречаются четыре основные трактовки природы философии, науки в целом и их частных дисциплин: отнесение их к знаниям (о том или ином предмете), к совокупностям или системам знаний, к видам деятельности и к областям, сферам, системам деятельности (социальным институтам). Каждая из этих интерпретаций связана с принятием своих онтологических и гносеологических предпосылок, а также ряда эмпирических следствий относительно времени, места, цивилизационного и историко-культурного контекста и других обстоятельств возникновения философии, математики, других наук и науки в целом. В центре внимания статьи — анализ предпосылок и следствий, связанных с первой из четырех основных трактовок природы философии и науки — интерпретацией их как знания. Эта трактовка наиболее распространена, но, как правило, не формулируется в текстах эксплицитно — несмотря на то, что она связана с принятием наиболее сильных онтологических предположений (о внекультурных и внеисторических формах существования знаний) и наиболее радикальных историко-культурных выводов (о существовании философии и науки во всех человеческих сообществах и во все времена). Ключевые слова: наука, математика, онтология, отнесение к роду, онтологическое отнесение, знание, область знания, сфера деятельности, социальный институт, первобытное общество. ======= || ======= The first and the most important step in the determination of any object of thinking is specifying what type of objects of known nature the object is assigned to. The author calls this operation “assignment to a genus” generally and “ontological assignment” in the narrow sense of being used to specify (clarify) the ontological status of the object. In the case of clarifying the nature of philosophy, mathematics, science in general, or other particular sciences and scientific disciplines there are four main ontological attributions: understanding them as a knowledge, as a sphere, an area of knowledge, as a kind of activity and as a sphere of activity (as a social institution). Each of these interpretations is associated with the adoption of some ontological and epistemic premises and conclusions about time, place and circumstances of the genesis of philosophy and sciences. This article demonstrates general principles of the author’s approach and analyzes the first of the marked interpretations of the nature of philosophy and sciences: their interpretation as knowledge. This interpretation is most widespread, but it is usually unexplicated. Nevertheless, the interpretation is connected with making the strongest ontological assumptions about existence of the extra-cultural and extra-historical forms of knowledge and the most radical historical-cultural conclusions about the presence of philosophy and science in all human societies and at all times. This paper is focused on the interpretation of nature and genesis of mathematics, whose history is closely connected with philosophy, science and many fields of practice.

2000