Papers by Serafimova Margarita
Човек и природа в българското литературно въображение: осем разходки. М. Серафимова (съст.). София, ИЦ Боян Пенев, 2023
Съществува цял корпус от живи метафори, изклю-
чително разпространени във всекидневния ни език, к... more Съществува цял корпус от живи метафори, изклю-
чително разпространени във всекидневния ни език, които използ-
ват термини от ботаниката, когато говорят за човека. Може да
се каже, че мислим човека през растенията и че тези растителни
образи на свой ред подхранват литературата. Би било интересно
да видим по какъв начин растителните метафори са се превърнали
в културни механизми за разбиране на различни страни от човешкия
живот – от емоционалното до концептуалното и от практичното
до поетичното.
Любословие, 2020
The Writer as an Artist
According to a long-standing attitude of trust in the pictorial power of... more The Writer as an Artist
According to a long-standing attitude of trust in the pictorial power of words, writing has always been regarded as paining with words. But is this a mere metaphor or something more than that and what is the contribution of fine arts to the visual impression of the literary work? How does the pictorial paradigm enrich writing and, in their turn, how do verbal pictures enrich reading? In general, can a text make us “see” and what do we “see” when we read?
It will be interesting to trace the role of the pictorial motif in the Bulgarian literary imagination. And even though there are no works in Bulgarian literature such as The Unknown Masterpiece by Balzac, or The Oval Portrait by E. Poe, or The Portrait of Dorian Gray by O. Wilde, there is no lack of artistic writing and one can easily detect a number of cases in artistic practice where the two arts intertwine.
Key words: Art, Pictorial Paradigm, Verbal Pictures, Bulgarian literature, Painting as a Motif
Архитектурната метафора, Електронно списание LiterNet, 17.03.2020, № 3 (244)
Архитектурната метафора заема важно място в изкуството на словото и в изкуството на паметта (ars ... more Архитектурната метафора заема важно място в изкуството на словото и в изкуството на паметта (ars memoriae). Тя носи идеята за план, за замисъл, за строеж и солидност, за красота и антропоцентризъм (смята се, че архитектурата, това е пространството, структурирано за нуждите на човека 1 ). Когато разглеждаме грандиозните монументи от миналото: египетските и мексикански пирамиди, средновековните катедрали, замъците по Лоара или китайските градини, виждаме до каква степен архитектурата е символична или метафизична.
Художественото пространство предлага терен за изучаване на вселената, като ѝ придава форма. Прост... more Художественото пространство предлага терен за изучаване на вселената, като ѝ придава форма. Пространството не е нещо, а начин на виждане на нещата. То играе ролята на екран, върху който се проектират различните представи и, чрез симултанността на общия поглед, позволява да видим света като единство. Така пространствеността става неотменим инструмент на разбирането, територия на познанието, път към смисъла.
До каква степен местата и нещата са свързани, говори логиката на паметта ни, която неотлъчно ги сдвоява и често изисква да се върнем на мястото, където ни e хрумнала дадена мисъл, за да я разбудим от забравата. Книгата представлява едно пътуване в топиката и топографията на културата.
Някъде зад пространствените образи и фигури, обаче, се крие механизмът, по който функционира съзнанието и който им отрежда толкова значимо място в начина на мислене. Ето защо, във фокуса на вниманието влиза не само пространственият свят, който ни заобикаля, но и склонността да превръщаме в пространство онова, което самò по себе си няма пространствена структура: интимността, абстракциите, невидимите за погледа рационални и емоционални движения на психиката.
Маргарита Серафимова, автор на изследвания в областта на литературната теория и история, предлага едно ерудирано и вдъхновено есе за отражението на човешките пространства върху създаването, действието и въздействието на литературния текст.
Биографичното пространство, 2010
Не само творчеството на художника ме интересува, но и всичко, което води към него. Не само резулт... more Не само творчеството на художника ме интересува, но и всичко, което води към него. Не само резултатът от работата му ме интересува, но и самата работа. Не само творбата, която ще напусне ателието ме интересува, но и самото ателие. Не само светлината в творбата ме интересува, но и тази, под която е сътворена. Не само съзерцаването на картината ме интересува, но и съзерцаването на артиста, който съзерцава. Не само платното върху статива ме интересува, но и самият статив. Не само нарисуваната страна на платното ме интересува, но и другата също. Не само цветът, положен от четката ме интересува, но и самата четка. Не само четката или длетото ме интересуват, но и ръката, която ги държи. Не само това, което показва художникът ме интересува, но и това, което крие. Не само думите на художника ме интересуват, но и мълчанието му. Не само работата на художника ме интересува, но и неговата почивка. Не само дните на художника ме интересуват, но и нощите му.
В златния век на античната словесност: топика и топография
В златния век на античната словесност: топика и топография Маргарита Серафимова Ах, златен век, к... more В златния век на античната словесност: топика и топография Маргарита Серафимова Ах, златен век, когато всичко стигаше! Човекът, казват, беше брат на звяра и доверител на звездите, с треви и слънчев лъч умееше да разговаря... Поемата на света -ето как древните наричали взаимодействието на човека с неговото обкръжение. Човекът не просто го наблюдавал и изучавал, а смятал, че светът му говори и че той говори на света. Бил убеден, че универсумът (природен или конструиран) го изразява; че той е част от нещата, както и че нещата са част от него. Античното познание не изключвало сетивата. Далеч преди разделението на света на субект и обект, антропос и космос, човекът нагласял мислите си в ритъма на природата, вслушвал се е в света наоколо. Мисълта била въплътена. Светът, географско и архитектурно пространство, умът -ментално и книгатаскриптурално, се оказали свързани в единна топология, в която местата (топосите) структурирали еднакво добре житейския опит, територията на знанието и поетичния изказ. Думите, които изричат отношението на нещата пред погледа, този първичен синтаксис на видимото, уловен като фигура, която придава своята форма на конфигурацията на мисълта, карали метафоричността да тържествува. Така в зората на европейската култура, връзката със света е още непокътната; светът е тук с неговите брегове и морета, хълмове и равнини. Нещо повече, той е превратим в текст, съизмерим с текста; движението сред думите повтаря движението по улиците на Рим или край полята на Тоскана, така, както текстът е превратим в картина, защото метаморфозата е същността на този още неразомагьосан свят. Дали сме сред платната и екфразисите на Филострат или в гънките на фантазиите и сънищата на Апулей -това са естествени, недраматични преходи, без бариери между света на думите и света на нещата. Далеч преди картезианското cogito да заключи феномена на възпроятието вътре в съзнанието на човека, и субектът и обектът да започнат да се възприемат като два полюса, във връзка помежду си, но изначално различни, древните търсели златното сечение между погледа на човека и наблюдавания предмет. Така например, една от теориите за визията натоварвала с отговорност човешкото око. Ако погледът идва от окото, естествено е да му се присъжда власт над нещата. Смъртоносният поглед на Медуза е достатъчно красноречив, но далечен отглас от това архаично убеждение се долавя в нерационалния страх някой да не те погледне с лошо око. Според друга теория образът идвал от самите неща (Демокрит, Епикур). Обектът прониквал в окото, брагодарение на своя симулакрум. Възприятието не се схващало като изработване в окото на образ, позволяващ да се види обектът, както твърди модерната наука, а като абсорбиране на неговата същност. Субектът и обектът били свързвани от симпатия, те били в онтологично общение. Не толкова човекът гледал нещата, колкото бил гледан от тях. Динамиката на възприятието се диктувала от самите неща. Така от Платон до атомистите, това, което е вътре в човека, и другото, което е извън него, образували едно цяло, без да позволяват осъзнаването на субективността. Трета теория, която свързваме с името на Аристотел, акцентира върху съществуването на междинно място, между субекта и обекта, прозрачна материя: вода или въздухмястото, където се осъществява визуалното, благодарение на светлината. Ако обектът и субектът са различни, то те се сливат в акта на възприемането 1 . Така визуалното се свързвало с някаква форма на единосъщие между човека и наблюдавания обект, което позволявало погледът да променя нещата и да ги направи подобни на този, който ги гледа. Няма я тази непроницаема граница между аза и външния свят, понеже заедно формират същината на нещата. И трите концепции почиват върху интимността между явленията и погледа: интимност, която може да бъде истинско сливане, било с идеите, както е при Платон, било с феномените, както е в другите системи на мислене. Азът бива продължен извън тялото. Той се слива с обекта, със светлината, с видимото, с понятията. Определението на Хайдегер за съществованието като бъдене-тук (Dasein), изглежда по-подходящо от модерния термин за аза, за да означи човешкото съзнание. Две понятия маркират отношението на древните към околния свят: Аристотеловият τόπος и Платоновата τωρα. Платон говори за хóра в "Тимей" във връзка с разликата между абсолютното същество и относителното, което е само отражение на първото. Абсолютното същество е самодостатъчно, извън времето и пространството и се свързва с интелигибелното, докато относителното възхожда към сетивното и не може да съществува извън хóра. Хóра е мястото, което позволява на всяко нещо да съществува и да се развива. За древните това е било селото, което е обграждало града и го е хранило, например Атика за Атина. Така в мисловния пейзаж, който създава Платон в своя Тимей, относителното същество е оприличено на град, обграден от своята хранителна среда. Означена от Платон едновременно като матрица, майка и като отпечатък, тя още тук показва своя противоречив характер, според който хóра хем определя отличителните черти на съществата, които я населяват, хем носи следите от тяхната активност 2 . В това единение на съществата и средата, мястото, отпечатък-матрица, конкретизира съществата, придава локалност на езистенцията, или както само донякъде
Кръстовища на литературата, Годишник на АКСЛит, т. 4, 2015 За малкото и голямото, близкото и дале... more Кръстовища на литературата, Годишник на АКСЛит, т. 4, 2015 За малкото и голямото, близкото и далечното, своето и чуждото.
Books by Serafimova Margarita
Uploads
Papers by Serafimova Margarita
чително разпространени във всекидневния ни език, които използ-
ват термини от ботаниката, когато говорят за човека. Може да
се каже, че мислим човека през растенията и че тези растителни
образи на свой ред подхранват литературата. Би било интересно
да видим по какъв начин растителните метафори са се превърнали
в културни механизми за разбиране на различни страни от човешкия
живот – от емоционалното до концептуалното и от практичното
до поетичното.
According to a long-standing attitude of trust in the pictorial power of words, writing has always been regarded as paining with words. But is this a mere metaphor or something more than that and what is the contribution of fine arts to the visual impression of the literary work? How does the pictorial paradigm enrich writing and, in their turn, how do verbal pictures enrich reading? In general, can a text make us “see” and what do we “see” when we read?
It will be interesting to trace the role of the pictorial motif in the Bulgarian literary imagination. And even though there are no works in Bulgarian literature such as The Unknown Masterpiece by Balzac, or The Oval Portrait by E. Poe, or The Portrait of Dorian Gray by O. Wilde, there is no lack of artistic writing and one can easily detect a number of cases in artistic practice where the two arts intertwine.
Key words: Art, Pictorial Paradigm, Verbal Pictures, Bulgarian literature, Painting as a Motif
До каква степен местата и нещата са свързани, говори логиката на паметта ни, която неотлъчно ги сдвоява и често изисква да се върнем на мястото, където ни e хрумнала дадена мисъл, за да я разбудим от забравата. Книгата представлява едно пътуване в топиката и топографията на културата.
Някъде зад пространствените образи и фигури, обаче, се крие механизмът, по който функционира съзнанието и който им отрежда толкова значимо място в начина на мислене. Ето защо, във фокуса на вниманието влиза не само пространственият свят, който ни заобикаля, но и склонността да превръщаме в пространство онова, което самò по себе си няма пространствена структура: интимността, абстракциите, невидимите за погледа рационални и емоционални движения на психиката.
Маргарита Серафимова, автор на изследвания в областта на литературната теория и история, предлага едно ерудирано и вдъхновено есе за отражението на човешките пространства върху създаването, действието и въздействието на литературния текст.
Books by Serafimova Margarita
чително разпространени във всекидневния ни език, които използ-
ват термини от ботаниката, когато говорят за човека. Може да
се каже, че мислим човека през растенията и че тези растителни
образи на свой ред подхранват литературата. Би било интересно
да видим по какъв начин растителните метафори са се превърнали
в културни механизми за разбиране на различни страни от човешкия
живот – от емоционалното до концептуалното и от практичното
до поетичното.
According to a long-standing attitude of trust in the pictorial power of words, writing has always been regarded as paining with words. But is this a mere metaphor or something more than that and what is the contribution of fine arts to the visual impression of the literary work? How does the pictorial paradigm enrich writing and, in their turn, how do verbal pictures enrich reading? In general, can a text make us “see” and what do we “see” when we read?
It will be interesting to trace the role of the pictorial motif in the Bulgarian literary imagination. And even though there are no works in Bulgarian literature such as The Unknown Masterpiece by Balzac, or The Oval Portrait by E. Poe, or The Portrait of Dorian Gray by O. Wilde, there is no lack of artistic writing and one can easily detect a number of cases in artistic practice where the two arts intertwine.
Key words: Art, Pictorial Paradigm, Verbal Pictures, Bulgarian literature, Painting as a Motif
До каква степен местата и нещата са свързани, говори логиката на паметта ни, която неотлъчно ги сдвоява и често изисква да се върнем на мястото, където ни e хрумнала дадена мисъл, за да я разбудим от забравата. Книгата представлява едно пътуване в топиката и топографията на културата.
Някъде зад пространствените образи и фигури, обаче, се крие механизмът, по който функционира съзнанието и който им отрежда толкова значимо място в начина на мислене. Ето защо, във фокуса на вниманието влиза не само пространственият свят, който ни заобикаля, но и склонността да превръщаме в пространство онова, което самò по себе си няма пространствена структура: интимността, абстракциите, невидимите за погледа рационални и емоционални движения на психиката.
Маргарита Серафимова, автор на изследвания в областта на литературната теория и история, предлага едно ерудирано и вдъхновено есе за отражението на човешките пространства върху създаването, действието и въздействието на литературния текст.